Интервю с д-р Тобиас Шницлер за развитието на качеството в сферата на висшето образование

Световната университетска служба (World University Service) в Австрия провежда оценка на въздействието на Мрежата за закрила на детето (Childhub) в Албания, Босна и Херцеговина, България, Хърватия, Косово, Молдова, Румъния и Сърбия за периода 2015-2022 г. Обърнахме се към д-р Тобиас Шницлер, който е координатор на проекти, за да разкаже за опита на организацията в областта на трансфера на знания, изграждането на капацитет и развитието на качество в сферата на образованието.

Е.Л.: WUS Austria има повече от 30 години опит в развитието и реформата на висшето образование. Един от начините, по които Вашата организация прави това, е чрез предоставяне на различни услуги за поддръжка и консултации за по-бързо и по-ефективно прилагане на Болонската система в сектора на висшето образование. Можете ли да ни разкажете малко повече за този процес и как конкретно се прилага за страните от Източна Европа?

Т.Ш.: Работим с много университети, към момента, например, в Косово. Болонската система е система за унификция на кредити в бакалавърски, магистърски и докторски програми. В началото на 2000-та година започна този голям Болонски процес и той си постави за цел да се постигне единна хармонизирана рамка в университетите в цяла Европа. Така че, ние работим за прилагане на този хармонизиран подход. Това означава да се определи какви да бъдат курсовете, които да се включат в програмите по социални науки или в рамките на програмите по бизнес и икономика. Обикновено кандидатстваме за международни проекти, финансирани от донор, а след това работим с повече от един университет, като например с университета в Прищина, с региона или с цялата страна. Разглеждаме как някои курсове могат да бъдат подобрени и доразвити. И тук не става дума само за начина на преподаване. Става дума и за партньорства и сътрудничество между университетите, за създаване на мобилност за студенти и изследователи. Този хармонизиран подход има връзка с качеството на образованието. Става дума и за развитието на капацитета на кадри в различните страни.

Е.Л.: Има ли конкретен паралел, между различните страни, в които сте натрупали опит, по отношение на глобалните тенденции и развития във висшето образование? Има ли интересни местни или национални специфики, които се открояват?

Т.Ш.: Бих казал, че сме свидетели на някои институционални слабости, работейки не само с министерства, но и прилагайки подход на работа с всички заинтересовани страни. Често това са държави, които имат интерес да се присъединят към Европейския съюз и затова влизат в процес на акредитация. Има специфики за всяка една държава. В някои държави институциите са силни, а в други са по-слаби, или по отношение на вътрешните процеси, от една страна, или от друга – по отношение на външните фактори, като съществуващите закони и политики, или по отношение на това, дали е имало реформи в образователния сектор. Зависи и от самите университети, от нагласите на академичния състав, на преподаватели, студенти. Трябва да вземете предвид и средата на университета. Знаем, че в Босна много млади хора напускат. Има много изтичане на таланти, защото те се местят в други градове, като Виена например, и искат да учат там. Така че, би било добра стъпка да се подобри качеството на преподаване в БиХ, за да могат студентите да видят, че имат страхотен университет в собствената си страна, че няма нужда да се местят някъде другаде, за да получат добро образование. Получава се нещо като ефекта на скачените съдове. Когато институциите са силни и разработват общовалидни политики и закони, тогава и университетите могат да изиграят своята роля в изграждането на студентски капацитет, и в крайна сметка студентите да са щастливи, да остават у дома, да споделят знанията си и да допринасят със своите умения за напредъка на страната си.

Е.Л.: Какви са предизвикателствата на работата в международен и междукултурен контекст?

Т.Ш.: Бих споменал два аспекта, които считам за предизвикателство от личната си гледна точка. Ако хората правят едно и също в продължение на 20 години, не са особено щастливи, щом се наложи да променят навиците си. Това важи както за политиците, така и за преподавателите и студентите. Също така, от институционална гледна точка, може да има структурни предизвикателства, т.е. дали политиците са заинтересовани да правят подобрения и да правят промени в политиките и в образователните реформи, или не. Важно е да има позитивни и отворени хора, които да искат да служат на другите в една позитивна среда. Друг важен момент е да има ясна цел, например, да искате да достигнете до определен брой студенти, които да получат достъп до качествено образование. Не на последно място, мисля, че бяхме свидетели на много предизвикателства при справянето с COVID-19 при организирането на лекции, семинари и т.н.

Е.Л.: Смятате ли, че ситуацията около COVID-19 направи университетите по-гъвкави от технологична гледна точка?

Т.Ш.: Да, онлайн обучението е тук, за да остане, вероятно не на 100%, но ще виждаме комбинирането на присъствено обучение с онлайн среда от сега нататък. По мое лично мнение, има повече полза, когато се преподава присъствено. За семинари в зала до 20 души е по-добре да се срещате на живо. Тогава има по-добра възможност за разговори и дискусии.

Е.Л.: Вашата организация подкрепя университетите в процеса на реформи, особено по отношение на принципите във висшето образование в европейския регион. Това включва разработване на учебни програми, управление на промяната и организационно развитие, осигуряване на качество и въвеждането на международни стандарти за висше образование. Бихте ли споделил Вашето виждане относно комплексността на процесите, свързани с качеството? Как качеството на преподаване е свързано със създаването на условия за това, което описвате като „интелектуален потенциал за критично мислене, който намира творчески решения за справяне с големите предизвикателства на обществото“?

Т.Ш.: Важно е да се включват много казуси в учебния процес. Преподавателите трябва да насърчават критичното мислене в среда, в която студентите да могат да задават много въпроси, да могат да разгледат дадена тема през различни гледни точки, а не просто да има преподаватели, които изнасят лекции и студенти, които просто слушат. Преподаването трябва да бъде интерактивно по такъв начин, че преподавателят да не е единственият, който има решение, а също трябва да има и практическа насоченост. Например, в обученията на  социалните работници можете да разгледате много възможни практически предизвикателства от истински случаи, да имате много примери от реалния свят. Студентите могат да се поучат от ситуация, в която чувстват, че нещо не е както трябва, и да мислят по критичен начин за намирането на добро решение в рамките на екип от колеги и мениджъри. Включването на междуличностните аспекти на отношенията и комуникацията в рамките на обучението също е важно.

Е.Л.:Според вас има ли трудности за организациите, които подкрепят финансово процесите на промяна в университетското образование? Кои са подводните камъни при оценяването и справянето със специфични регионални нужди и изисквания?

Т.Ш.: Мисля, че зависи от донора. Например, що се отнася до организации като Световната банка, и да речем, че тя се интересува от образователна реформа в Грузия, тя вероятно ще ръководи процеса отгоре-надолу. Не мисля, че ще има много място за подход отдолу-нагоре и отчитане на гласовете на много хора от региона, както и за обсъждане на специфични нужди. В такива случаи се действа в тясно сътрудничество с Министерството на образованието и науката и те решават. Ще има и външна оценка, но не мисля, че би имало много регионални аспекти, защото имате директен етап на действие по изпълнение. Но при по-малките донори, на практика може да има възможности да се включи и принципа на участие, а също така и подготвителна фаза на проекта. Когато планирате такъв проект, ще има анализ на нуждите, ще се организират семинари за заинтересованите страни и ще се организират интервюта с местни хора. Тогава бихте могли да приложите подход отдолу-нагоре. Зависи и от конкретната заявка. Наистина има много възможности в рамките на Европейския съюз, има всякакви примери.

Е.Л.:Как университетите могат да гарантират правата на хората от уязвими групи така, че да имат достъп до висше образование?

Т.Ш.: Това е важен проблем и не мисля, че въпросът е в това, дали университетите имат или нямат интерес. По принцип, необходими са програми за безвъзмездна помощ. В Австрия имахме много такива грантови схеми специфично за уязвими хора, но за съжаление те бяха редуцирани през последните две-три години. Причината за това е, че съществува тясно сътрудничество между публичните органи, т.е. университетите и бизнеса. За съжаление поради COVID-19 през последните две години много компании имаха финансови проблеми. Паричният поток пострада, а размерът и броят на стипендиите се свиха.

Освен това, необходимо е да има истински добра точка на контакт, така че уязвимите хора да знаят къде да отидат и към кого да се обърнат. Има нужда от обучен човешки ресурс, който да може да отговори на конкретни въпроси. Защото не е приятно, когато искаш да ползваш обществена услуга, да не получаваш веднага отговор и да те пренасочват многократно, да трябва да говориш с различни хора. Това е въпрос на добра комуникация. Също така, от значение е предоставянето на възможности за достъп до университетско образование чрез финансова подкрепа, както вече споменах – стипендии или схеми за безвъзмездна помощ. Това, което е наистина важно, е принципът на участие – организирането на семинари в конкретни населени места. Но понякога трябва да отидете и при ректора или борда на директорите на някой университет и да организирате някакъв вид обучение за изграждане на капацитет и за тях. Те може да не са напълно наясно с тази много специфична тема, защото в ежедневната си работа извършват множество оперативни задачи и това може да не е техен основен приоритет в точно определен момент. Възможно е и те да се нуждаят от ново знание по дадена специфична тема.